сряда, 30 юли 2008 г.
Четвърто.
28.07.2008
Къв си ти бе? А? Мухльо?
Както и да ти обръщат внимание винаги ще си останеш мухльото отстрани, който бива забелязан, само когато каже нещо неправилно.
Или се намеси в разговор и неразбрал тезата обяви човека за хейтър. Хейтър, който казва „не ме ебе“, ама всъщност напротив. Ебе го и още как.
Ама поне има теза и от инат я налага, както на себе си, така и на псевдо приятелите си. Ами ти.Ти къв си? На бой ще скочиш ли на бакшиш?
Или ти си бакшиш. Fokin' cheep bastard. Мошеник. Ами ти? К'во открадна?
- Кабели.
- И за к'во са ти тия кабели?
- Еми...
Животът ми оплетен в кабели - помисли си.
- Що крадеш бе? А? Ти що крадеш бе? -през зъби.
И от там бой. Ама с юмруци в главата. Кляка. Ритници, отстрани бъбреци мъбреци.Взима палката. По ръцете на главата, стиска ги между краката в рефлекс,
твръде дълга засилка за да спре и.....отворена рана, кръв, припада, комоцио, устните му посиняха. На оня пяна му излиза от устата. На кой няма значение. И на двамата.
Аууууу. Ами сега?
- К'во ти стана бе момче? Я ела на чешмата.
Ама не мърда. Лайна, локва и кръв. Целия посиня. Бута го с крак.
- Аре ставай бе. Eй, Мангал.
Ама не. Край.
- Викай 115.
- К'во стана бе?
- Не знам, припадна май. Пени се нещо.
- Ейййй. Дай малко вода. Дай една чаша, Николай. А ти, к'во гледаш бе?!? Ти къв си ве?
- Ммммм...
Ммммм я, мъртъв. Свидетел е, къв да е. Сега вика и мен ще убият.
Ужас. Дойде докторът. Сърдечен масаж. Край, вика, отървахме го. Давай бързо към моргата и утре протокол. К'во ще правим, не знам.
Споко, ще измислим нещо.
Еми...убийци.Треперят ми ръцете. Плаче ми се. Плаках и за Иракли, и за Росе, и за Рила.
От една година псувам два пъти повече. И ми е яко. И на улицата псувам и плюя. Не ме ебе. Ще си татуирам и двете ръце от лактите надолу.
Да се вижда и да се дразнят.
"Направихте ме профи хейтър на 23 години". Ами да си беше останал такъв. Не че много си мръднал, ама преди имаше повече жар. Ето и аз съм се размекнал.
Пия,пуша всякви лайна. А много добре осъзнавам, че съзнанието ми се отпуска. Сега е време да си пусна Can't Strain My Brain и да разбера защо съм ги сложил тия в папка
Jazz & Funk. Секунда. Слушалки.
От плоча е. Street Fusion. С цигулки. Негри. Леко блусарска китара. Тънък клавир. Прав бийт. Вокалът е хипи. Разправя да сме били free. Има позитивна нотка, типична за годините си.
Басът играе. Нещо между кларинет и сакс.
Като се замислиш, имало е и по-страшни времена. Или кой каза,че няма по-страшно от апатията? Аз ще добавя - примесена с агресия. Или с агресия пораждаш отношение?
Да, ама такъв микс се забелязва по нашите ширини. Западните покрайнини. На кое покрайнините, на северните дължини? :)
Така де...Пиянството на един народ се превърна в евтина болест. Масова при това. Тъпо ми стана. Заеби.
В сряда съм на тенис.
Къв си ти бе? А? Мухльо?
Както и да ти обръщат внимание винаги ще си останеш мухльото отстрани, който бива забелязан, само когато каже нещо неправилно.
Или се намеси в разговор и неразбрал тезата обяви човека за хейтър. Хейтър, който казва „не ме ебе“, ама всъщност напротив. Ебе го и още как.
Ама поне има теза и от инат я налага, както на себе си, така и на псевдо приятелите си. Ами ти.Ти къв си? На бой ще скочиш ли на бакшиш?
Или ти си бакшиш. Fokin' cheep bastard. Мошеник. Ами ти? К'во открадна?
- Кабели.
- И за к'во са ти тия кабели?
- Еми...
Животът ми оплетен в кабели - помисли си.
- Що крадеш бе? А? Ти що крадеш бе? -през зъби.
И от там бой. Ама с юмруци в главата. Кляка. Ритници, отстрани бъбреци мъбреци.Взима палката. По ръцете на главата, стиска ги между краката в рефлекс,
твръде дълга засилка за да спре и.....отворена рана, кръв, припада, комоцио, устните му посиняха. На оня пяна му излиза от устата. На кой няма значение. И на двамата.
Аууууу. Ами сега?
- К'во ти стана бе момче? Я ела на чешмата.
Ама не мърда. Лайна, локва и кръв. Целия посиня. Бута го с крак.
- Аре ставай бе. Eй, Мангал.
Ама не. Край.
- Викай 115.
- К'во стана бе?
- Не знам, припадна май. Пени се нещо.
- Ейййй. Дай малко вода. Дай една чаша, Николай. А ти, к'во гледаш бе?!? Ти къв си ве?
- Ммммм...
Ммммм я, мъртъв. Свидетел е, къв да е. Сега вика и мен ще убият.
Ужас. Дойде докторът. Сърдечен масаж. Край, вика, отървахме го. Давай бързо към моргата и утре протокол. К'во ще правим, не знам.
Споко, ще измислим нещо.
Еми...убийци.Треперят ми ръцете. Плаче ми се. Плаках и за Иракли, и за Росе, и за Рила.
От една година псувам два пъти повече. И ми е яко. И на улицата псувам и плюя. Не ме ебе. Ще си татуирам и двете ръце от лактите надолу.
Да се вижда и да се дразнят.
"Направихте ме профи хейтър на 23 години". Ами да си беше останал такъв. Не че много си мръднал, ама преди имаше повече жар. Ето и аз съм се размекнал.
Пия,пуша всякви лайна. А много добре осъзнавам, че съзнанието ми се отпуска. Сега е време да си пусна Can't Strain My Brain и да разбера защо съм ги сложил тия в папка
Jazz & Funk. Секунда. Слушалки.
От плоча е. Street Fusion. С цигулки. Негри. Леко блусарска китара. Тънък клавир. Прав бийт. Вокалът е хипи. Разправя да сме били free. Има позитивна нотка, типична за годините си.
Басът играе. Нещо между кларинет и сакс.
Като се замислиш, имало е и по-страшни времена. Или кой каза,че няма по-страшно от апатията? Аз ще добавя - примесена с агресия. Или с агресия пораждаш отношение?
Да, ама такъв микс се забелязва по нашите ширини. Западните покрайнини. На кое покрайнините, на северните дължини? :)
Така де...Пиянството на един народ се превърна в евтина болест. Масова при това. Тъпо ми стана. Заеби.
В сряда съм на тенис.
неделя, 27 юли 2008 г.
Начало!
25.07.2008 01:46
Здрасти!
Започвам да пиша от скука. Просто интернет връзката ми е много бавна. Какво по-добро занимание?
Първо, някои неща преди да започна разказа си. Правописът ми е ужасен. Не се разбирахме с учителката по
български език, а може би аз не съм внимавал достатъчно. Май беше добра жена, но нещо ме дразнеше в нея.
Краснописът ми е нездържан, но пък започнах да си вярвам, че е артистичен, особено след като Борис ме защити веднъж.
Така или иначе пиша на машина, а личният ми редактор е Августина.
И така, винаги съм искал да започна така...
В ОБУВКАТА МИ ЖИВЕЕШЕ ПАЯК. Забравих му името, затова ви представям историята накратко. А като се замислиш, колко
въпроси задава. Веднага отговарям на един от тях. Ами пазя си няколко чифта, които да метна по жиците в квартала, но откакто
се пренесох още по в центъра, някак си не го чувствам за необходимо. Не че не ми е у...(а така..къде е ЗЬЦ?Ж>Яю, Ю-то ивинете), и така, не
че не ми е уютно, но някак си в целия център ми е едно такова квартално и не мога да се реша къде точно да метна първия. А и жиците тук са ниски
и има много клошове. Та да ви кажа честно, имам 4 чифта VANS готови за полет и скоро ще летят, защото видях нова мотивационна техника: тагваш подметката.
Идея на above, но съм сигурен, че и той не е първия. Така нещата се осмислят някак си. Винаги съм се съмнявал в
идеята на висящите кецове. Сигура, ние в Търговище ги мятахме за кеф и слава, пък и придаваха щатска атмосфера. В София съм
мятал до една бомба за аксесоар, но сега чух, че и Младост 3 е накачулен. Това по-подхожда за набелязване на територия, например: "Внимание
тук има рапери". В Бургас също се били зарибили. Дано не са тия, които си мисля, но сега се сещам...не помня името на филма,
но в него Робърт Дениро и някой си мятаха обувки на едно дърво, незнайно поради каква причина. Единият попита другия защо, а той му отговори, че ако имаш приятел
в обувния бизнес, почваш да зарибяваш пешлеметата в квартала и продажбите се качват. Хвърляли сме и чисто нови български адидаски, които обаче паднаха
в една тераса. Без майтап. Но...
Да се върнем на паяка. Така и не можах да се сетя как се казва, може би затова се реших да записвам всичко, пък и сигурно ми е време.
Ставам на 30г. Ехааааа. Съвсем мъж. Пък още скачам по концерти и стени като пешлеме. Не се обиждайте от думата.
Винаги съм я казвал с най-добри чувства. Няма нужда да говорим за комплекси. Всеки си ги има, някои просто в по-малко.
Освен с паяка обаче, къщата е пълна с всякакви инсекти. Най-интересният случай и екземпляр беше един друг паяк, бял, който живееше в центъра на драцената ми.
Трябваше да го изгоня, но без да искам.Полях от високо и в листото влезе вода.
Всъщност не съм го гонил, той сам си изпълзя, но си викам - ебати пича. Незнам къде е сега, сигурно някъде наоколо, но беше толкова малък, че едва ли е
оцелял навън.
И...като хостел за нощни пеперуди сме. Имаме вече два смъртни случая и ми е малко тъпо. Ама сами мрат. Но така свикнаха
да нямат проблеми, че ходят навсякъде и кой знае кви ги вършат докато ме няма. Като цяло не се закачат. Сигурно оценяват факта на гостоприемство,
но и на улицата ме налазват индивиди от същия вид. Надушват ме. Има и други гадини, но ме мързи вече да обяснявам.
Сериозни ухапвания нямаме, но заварих "хлебарка" цопнала от вентилационната система директно в дупката на тоалетната чиния. Голяма колкото показалеца ми, със светло кафяви, лъскави
крила и дълги пипала...абе ужас. Не можах да я разгледам повече, защото от страх побързах да пусна водата. Като в митовете й трябваха три опита за да тръгне по канала.
Не мърдаше. Явно се беше удавила. Незнам колко време е стояла там. Цял ден?! Но представям си, ако беше жива. Щеше да ми скочи на лицето като камикадзе и да ме захапе за челото.
После да избяга зад принтера с многото кабели. Без майтап, веднъж една излезе от него. Малка.
Ето и комарите дойдоха. Малки гадини, те най-много ме дразнят.
Идват към 1:30 - 2ч. и като ме видят че не спя, така или иначе са тук, що да не се пробват. Слабоумни скинита,задобрях с рефлексите.
Няма интернет, ебало си майката. Ама така е като е на аванта. Wirless, цъка пъка.
Пак си обърнах биологичния часовник, егати живота. Оп, в мрежата сме, не за дълго и славно предполагам, но това ще е за последно. Чеквам мейла, че американците точно
сега са се прибрали и мързелуват, и излизам. С четене заспивам. ААААААААААйде чаоооо.
Try Again. Fuck off, никой няма в тая жица. Сега се сетих и за един скакалец. Как се стреснахме като го видяхме за пръв път. Ама той, електриково зелен.
Отровен. Ще си забие шилото и ще ми гангреняса ръката, после ще ми я отрежат до лакътя, а онзи ще е на свобода. Избяга и той от страх. Щото му извиках нещо
от сорта на "Бъръльбъбръльбррррр". На другия ден скочи от монитора на лявата ми опъка страна. Стана толкова бързо, че не успях дори да се стресна. Нямам афинитет към
насекоми, но ме е страх от смъртта. А в джунглата... Айде, този път сериозно си лягам с National Geographic и Gorilla Growers.
Здрасти!
Започвам да пиша от скука. Просто интернет връзката ми е много бавна. Какво по-добро занимание?
Първо, някои неща преди да започна разказа си. Правописът ми е ужасен. Не се разбирахме с учителката по
български език, а може би аз не съм внимавал достатъчно. Май беше добра жена, но нещо ме дразнеше в нея.
Краснописът ми е нездържан, но пък започнах да си вярвам, че е артистичен, особено след като Борис ме защити веднъж.
Така или иначе пиша на машина, а личният ми редактор е Августина.
И така, винаги съм искал да започна така...
В ОБУВКАТА МИ ЖИВЕЕШЕ ПАЯК. Забравих му името, затова ви представям историята накратко. А като се замислиш, колко
въпроси задава. Веднага отговарям на един от тях. Ами пазя си няколко чифта, които да метна по жиците в квартала, но откакто
се пренесох още по в центъра, някак си не го чувствам за необходимо. Не че не ми е у...(а така..къде е ЗЬЦ?Ж>Яю, Ю-то ивинете), и така, не
че не ми е уютно, но някак си в целия център ми е едно такова квартално и не мога да се реша къде точно да метна първия. А и жиците тук са ниски
и има много клошове. Та да ви кажа честно, имам 4 чифта VANS готови за полет и скоро ще летят, защото видях нова мотивационна техника: тагваш подметката.
Идея на above, но съм сигурен, че и той не е първия. Така нещата се осмислят някак си. Винаги съм се съмнявал в
идеята на висящите кецове. Сигура, ние в Търговище ги мятахме за кеф и слава, пък и придаваха щатска атмосфера. В София съм
мятал до една бомба за аксесоар, но сега чух, че и Младост 3 е накачулен. Това по-подхожда за набелязване на територия, например: "Внимание
тук има рапери". В Бургас също се били зарибили. Дано не са тия, които си мисля, но сега се сещам...не помня името на филма,
но в него Робърт Дениро и някой си мятаха обувки на едно дърво, незнайно поради каква причина. Единият попита другия защо, а той му отговори, че ако имаш приятел
в обувния бизнес, почваш да зарибяваш пешлеметата в квартала и продажбите се качват. Хвърляли сме и чисто нови български адидаски, които обаче паднаха
в една тераса. Без майтап. Но...
Да се върнем на паяка. Така и не можах да се сетя как се казва, може би затова се реших да записвам всичко, пък и сигурно ми е време.
Ставам на 30г. Ехааааа. Съвсем мъж. Пък още скачам по концерти и стени като пешлеме. Не се обиждайте от думата.
Винаги съм я казвал с най-добри чувства. Няма нужда да говорим за комплекси. Всеки си ги има, някои просто в по-малко.
Освен с паяка обаче, къщата е пълна с всякакви инсекти. Най-интересният случай и екземпляр беше един друг паяк, бял, който живееше в центъра на драцената ми.
Трябваше да го изгоня, но без да искам.Полях от високо и в листото влезе вода.
Всъщност не съм го гонил, той сам си изпълзя, но си викам - ебати пича. Незнам къде е сега, сигурно някъде наоколо, но беше толкова малък, че едва ли е
оцелял навън.
И...като хостел за нощни пеперуди сме. Имаме вече два смъртни случая и ми е малко тъпо. Ама сами мрат. Но така свикнаха
да нямат проблеми, че ходят навсякъде и кой знае кви ги вършат докато ме няма. Като цяло не се закачат. Сигурно оценяват факта на гостоприемство,
но и на улицата ме налазват индивиди от същия вид. Надушват ме. Има и други гадини, но ме мързи вече да обяснявам.
Сериозни ухапвания нямаме, но заварих "хлебарка" цопнала от вентилационната система директно в дупката на тоалетната чиния. Голяма колкото показалеца ми, със светло кафяви, лъскави
крила и дълги пипала...абе ужас. Не можах да я разгледам повече, защото от страх побързах да пусна водата. Като в митовете й трябваха три опита за да тръгне по канала.
Не мърдаше. Явно се беше удавила. Незнам колко време е стояла там. Цял ден?! Но представям си, ако беше жива. Щеше да ми скочи на лицето като камикадзе и да ме захапе за челото.
После да избяга зад принтера с многото кабели. Без майтап, веднъж една излезе от него. Малка.
Ето и комарите дойдоха. Малки гадини, те най-много ме дразнят.
Идват към 1:30 - 2ч. и като ме видят че не спя, така или иначе са тук, що да не се пробват. Слабоумни скинита,задобрях с рефлексите.
Няма интернет, ебало си майката. Ама така е като е на аванта. Wirless, цъка пъка.
Пак си обърнах биологичния часовник, егати живота. Оп, в мрежата сме, не за дълго и славно предполагам, но това ще е за последно. Чеквам мейла, че американците точно
сега са се прибрали и мързелуват, и излизам. С четене заспивам. ААААААААААйде чаоооо.
Try Again. Fuck off, никой няма в тая жица. Сега се сетих и за един скакалец. Как се стреснахме като го видяхме за пръв път. Ама той, електриково зелен.
Отровен. Ще си забие шилото и ще ми гангреняса ръката, после ще ми я отрежат до лакътя, а онзи ще е на свобода. Избяга и той от страх. Щото му извиках нещо
от сорта на "Бъръльбъбръльбррррр". На другия ден скочи от монитора на лявата ми опъка страна. Стана толкова бързо, че не успях дори да се стресна. Нямам афинитет към
насекоми, но ме е страх от смъртта. А в джунглата... Айде, този път сериозно си лягам с National Geographic и Gorilla Growers.
Абонамент за:
Публикации (Atom)
