четвъртък, 14 август 2008 г.
Първо.
14.08.2008
Няма време. За къде съм се забързал? Като 55 годишна жена на софийско кръстовище, пресичаща на червено,бягаща от смърта си. Слънцето ме удари за спомен и съм затъпял малко.А и пръстите ми привикнаха с пясъка и сегa мисълта ми върви бавно.Стоя по цял ден пред компа, както винаги, и се мятам за upgrade.
Няма време казват, но няма и вдъхновение.Това море си ебало майката. Другото дано е по-така. И се чудя сега дали да пукам на експеримент по линията или да започна от първия си спомен,че няма време.
ГЛЕДАМ ОТ ГОРЕ. Така ми остана за цял живот. Все от горе гледам. Бебета. И на лайфа на Beastie пак от горе гледах. Но си спомням, че гледах над. Някак спокойно чувство изпитвах, може би точно поради тази причина. Беше тихо при мен. Всички други, близо 30 легла крещяха, значи и звук помня. И това ми остана за цял живот въпреки, че моите Приятели не го оцениха така или иначе.Спирам. Насила ровя, като в изключен хладилник с пълна камера, заключен за морето.
Само да довърша за яслата, че ми стана интересно и се връщам. Не искам да пропускам един много важен елемент. Решетки. Точно така. Гледам, изправен, над решетки, явно високо пишлеме съм бил още от бебе. Не чак толкова, но погледнах над тях, дори и за миг да е било. И това ми остана до днес, и сега се чудя...гледам над решетки или гледам от горе, зад решетки. Другите реват. Отивам да ям.
Няма време. За къде съм се забързал? Като 55 годишна жена на софийско кръстовище, пресичаща на червено,бягаща от смърта си. Слънцето ме удари за спомен и съм затъпял малко.А и пръстите ми привикнаха с пясъка и сегa мисълта ми върви бавно.Стоя по цял ден пред компа, както винаги, и се мятам за upgrade.
Няма време казват, но няма и вдъхновение.Това море си ебало майката. Другото дано е по-така. И се чудя сега дали да пукам на експеримент по линията или да започна от първия си спомен,че няма време.
ГЛЕДАМ ОТ ГОРЕ. Така ми остана за цял живот. Все от горе гледам. Бебета. И на лайфа на Beastie пак от горе гледах. Но си спомням, че гледах над. Някак спокойно чувство изпитвах, може би точно поради тази причина. Беше тихо при мен. Всички други, близо 30 легла крещяха, значи и звук помня. И това ми остана за цял живот въпреки, че моите Приятели не го оцениха така или иначе.Спирам. Насила ровя, като в изключен хладилник с пълна камера, заключен за морето.
Само да довърша за яслата, че ми стана интересно и се връщам. Не искам да пропускам един много важен елемент. Решетки. Точно така. Гледам, изправен, над решетки, явно високо пишлеме съм бил още от бебе. Не чак толкова, но погледнах над тях, дори и за миг да е било. И това ми остана до днес, и сега се чудя...гледам над решетки или гледам от горе, зад решетки. Другите реват. Отивам да ям.
Абонамент за:
Публикации (Atom)
