Някъде лятото.
Значи, карам направо, преди табелата в ляво, покрай гробищата и...паркинг.
Не е покрай гробищата, защото по-нататък с кола не става. Паркирам срещу входа...
- Абе, по-добре не - казва.
Естествено, че не. Затворени са.
Много е тъпо да ти се затрие текст. Колкото и да е малък. Точката в случая няма да ми реши проблемите, но е най-сигурното решение за несигурнстта. Всъщност, е думата, която поражда зависимост. Ако искаме да подчертаем именно нея, ще я повторим. Същност.
Пораждането на същността е относително като самия Айзенхауер, но дори всеки фройдист ще се замисли при изречението "Извинете, как измервате времето?".
- Секунда... (преди да си помисли да довърши, прекъсвам).
- Пак извинявайте, но времето ви изтече.
Колкото и грубо да звучи, като хорор ремейк на "Минута е Много", историята която ще ви разкажа никак не е ташак.
Както споменах, ще я развия от край до начало.
И така... Save As...!
Трудността на писането се свежда до... рутина и ритъм.
Първо, да не изгубиш мисълта си, което се учи в първи клас, и после да не събудиш жена си, което всички знаем.Трябва лично да отбележа, че по-приятният начин да събудиш някой със сигурност не е кликането на бутона на мишката. Save!
И така - любомото ми. Оказа се, че писането на такива истории никак не е лесно. Като да разкажеш филм на дете. Ще ти омръзне филма или ще ти се стори тъп. Така че, за разлика от една друга подобна история, ще ме извините, както аз обичам да повтарям, но този път ще прекаля. Хахахаха (гадно смеене).Един приятел ми вика...
- Абе, ти вярваш ли си ве?
- "Незнам и аз на какво да вярвам вече" - пак гаден смях на репликата от пищния соц.
Връщам се на мястото, но вече бях проверил идеалното място за паркиране, точно до пътеката, водеща до дървото, за да занесем нещата за спане по-лесно. Няма как да се кача с колата на хълма, но интересно, не беше пътека, а двойни следи от...От какво? От каруца? Не мисля.
Както и да е, леко духа, няма проблеми, топло е, взимаме всичко, полсе се оказва, че съм забравил водата, обаче взех пистолета и ножа. Бързо разпъвам точно до дървото, на най-равното, и се мушкаме с идеята за бързо заспиване. Преди това огледах района за някви други заспи и веднага ги засякох на самия плаж. Хмммм. Значи съвсем са я отпуснали тука. Няма гранични. Или са в почивка или ще строят. Блещука огън и някви силуети се носят към отсрещния хълм и пътеката към южния край на селото. Другата води точно към дървото и една минава по средата от другата страна на гробището. Не става много ясно, но и в книгите така описват... пука ми. Мисълта ми е, че си викам, ако тия се качат насам, кво? И кви са тия? Някви. Добреее. Нарочно стояхме до късно с на Стинката баща му, за да заспим лесно, все пак малко като на чуждо място за една вечер...човек се притеснява. И...по едно време...чувам стъпки и - тия идват.
Отварям палатката и гледам - вярно, една двойка, момче и момиче, вече качили хълма от към плажа и здрасти ще ми кажат още малко. Викам си, тия пияни сега ще ме занимават нещо. Без нищо да казват обаче се загледаха в дървото и...хмм кога успя да закачи всички тия сънохващачи моята жена? Но без притеснение, предлагам на момичето да си избере един от тях, който си хареса. Добре де, ама точно в този момент отдолу се задават двама мъже. Такива вървят надъхани. Момчето и момичето веднага си тръгнаха, пак без нищо да кажат.
- Кво правите вие тука ве, а? - единият, по-младият, едър, с тъмно синя риза, леко разкопчана, с бухнала коса.
Викам си... трябва да си ходим. Другият, доста по-възрастен, абе май баща му беше.
- Ти знаеш ли кой съм аз тука - казва заплашително.
- Не знам, тръгваме си, няма проблем - забравих и пистолет, и нож, и жена.
Тя спи, нищо не чува.
- Тая кола твоя ли е там? - пита с тон на раздразнена мутра, ама не съвсем. Другият само стои и гледа.
- Моя е, тръгваме си - ще бягам направо.
- Добре. Ще ме метнеш до баничарницата, да си взема една кифла с мармалад - усмихна се леко. Явно усети бързия превоз, а може и да е казал - ще ми "купиш", но в паниката само казвам:
- Добре, добре - тъкмо и аз ще пия една боза, че съм жаден. Или бира. Не каза ли, че има бира там. Абе, съвсем се объркаха нещата, но...
Стигаме до баничарницата, а онзи дотам се вози на предния капак. И вярно, поръча си една кифла. Аз дали си взех нещо за пиене не помня, но връщайки се към палатката, гледам няква банда се задава отдолу. Викам си, мои хора, екстра.
Спирам да си викам и сменям пиянския селски стил с по-представителен. Направо се отървах от бученето в ушите си. Алилуя.
Такива неща не се казват по принцип, но може критиката след време да ме разрови и да се хване за въжето ми.
Разпознавам първите двама. Няма да кажа кои бяха. Другите - близо 15 човека. Спират, сядат околo палатката, дори за малко да я събудят. Извадиха едно уиски Jack, врътнаха го и ми го подават.
- Какво става, как е?
- Всичко е ок.
Направо ми напълниха душата.
- Отивам до колата, да взема водата.
Ставам и тук започва интересното.
Като че ли, погледнах от много високо. Прелетях няколко метра. Преди ги нямаше, но със сигурност не се учудих при вида на каменни постройки. По колоните разбрах, че са гръцки. По навик започнах да се рея. Издигнах се още по-нависоко. Понесох се из въздуха съвсем спокойно, все едно съм си у дома. Изумих се от впечатляващата гледка под мен. На малък каменен циркус, обграден от ров, пълен с нагорещена течност, се разиграваше епична битка. Синът на царя, облечен в златна борня, се дуелираше с най-силния воин, който го побеждаваше. Войнът беше едър, облечен в кожени препаски през гърба. И двамата бяха с къси мечове. Със сигурност беше борба за доказване на царския син. Точно преди финалния, определно смъртоносен удар, който боецът искаше да нанесе на царчето, баща му спря двубоя с една дума. Принцът се изправи и леко се усмихна. Тогава се осъзнах, защото зърнах дървото, което беше в непосредствена близост. Бях потресен от гледката. Събудих се рязко, разтърсен от мисълта за общото преживяване. Осъзнавайки случилото се още повече се панирах, но и осъзнавах, че всъщност сме се разминали от по-сериозни "налазванки". Трудно ми е да опиша състоянието, в което бях изпаднал след събуждането си. Чисто психически се радвах, че всичко е минало добре. С една дума, бях крайно впечатлен и доволен от случката. Леко притеснен, защото навън беше още тъмно, духаше силен вятър, а със сигурност нямаше как да заспя отново. Звуците от "съня" още кънтяха в главата ми. Опитвах се да запомня всеки един елемент от преживяното, за да мога да го опиша след това. Мислех си - "много яко, тука има духове". Ама пък и как видях тия гръцки щуротии. Събудих я. Тя всъщност, май сама се събуди от мен. Излязохме навън. Сгънах палатката веднага. Преди това направих тази снимка. Не се сдържах и й разказах всичко още докато сгъвах. Тя каза, че единствено чула някой да ходи около нас, но мисля, че не беше сигурна дали е била будна. Започнах да анализирам:
- Добре де... до гробище спахме. Нормално. Ама тоя скок във времето. За пръв път ми е. Дали наистина е имало гръцки богати имения и царски особи по тия земи. Сигурно. В Созопол съм работил на разкопки и една вечер видях едни атлети да бягат по плажа, но...
Утринната светлина, вятърът намаля, поуспокоихме се. Изчакахме изгрева и си мислихме за кафе и нещо за хапване. Щеше да е прекрасен ден.
И... тръгваме към селото, тоест към колата, слизаме от хълма и... виждам табела, паднала на земята: "Внимание разкопки, влизането забранено".
- Ахаааа, ето защо била тази ограда. Еми, че тя изглежда на поне 2-3 години. Сигурно и разкопките тогава са били. Веднага проверявам в интернет (сега имам предвид) :
"Могилата край ..........., където бяха открити златни и сребърни накити, е обект на прокурорско разследване. Намерените предмети датират от края на ІІІ век преди Христа, според специалисти става дума за погребение на жрица."
Траки. “Деметриус направи”. Доста интересно. Нашите се изпокарали за златото, разбрали се накрая, но аз не рабрах дали е още в полицейската каса или в музея. Както и да е, друг път ще проверявам, малко се отклоних, но на място.
Такаааа... Решавам преди да тръгна да хвърля един поглед на гробището. На входа един некролог ми привлича вниманието. Боби. Цветна голяма снимка. Едър мъж, на около 40г., с тъмно синя риза. Скоро починал. Усмихнат. Викам си, тоя е. И сега кво. Сигурно и баничарницата е някъде в центъра. Намерих я. Беше затворена. Рано затваряла. Имаше две други, които работеха още и в тях продаваха "меки, топли, сладки кифли с мармалад", но не бяха те. Онази първата беше, но затворена. Искахме да се върнем на другия ден. Малко на плаж, пък и тъкмо да му купя една кифла и да му я занеса на гроба. Ще прескоча, няма проблем. На вратата на гробищата имаше верига с катинар и табела "Не работи". Хаха, как така. Гробищата не работят. Скоро няма да умира никой. Така де... Така и не се върнахме на другия ден, обаче другата година сигура. Ще му купя една кифла на Боби и ще му намеря гроба. За първи път почувствах и аз тази практика. Нищо, че не съм го познавал преди. Бил е хубав човек, нищо, че попийвал, ама кой не попийва. Не може да обичаш кифли с мармалад и да си зъл. Да не говорим, че по тия места хората са готини.
И флакон ще занеса на гроба на Росе. И уиски ще разсипя. Между другото, той ми звъня скоро. Питам "Как е там?", а той "Ела да видиш" :)
